История на Царево

Произход на името на град Царево

Има две версии за произхода на името на град Василико:

• Според една от тях името идва от унищоженото от турците българско село Босилково в Айтоския дял на Източна Стара планина. Част от жителите му, които се спасяват от потурчване, се преселват тук. Впоследствие те се погърчват след натиск на ахтополския владика.
• Според друга версия поризхода на името Василико е от гръцки – “базилевс” (βασιλιάς), което в превод на български значи цар. Според привържениците на тази версия тълкуванието идва от турския пътешественик Евлия Челеби, който посочва, че завладяната от Муса Челеби крепост Василикоз била построена от княз Васил – един от внуците на византийския император Константин.

Старите имена на град Царево

• Василико, Василикос, Василику (от XII век до 1937 г.) – С името „Василику“ градът се споменава най-рано от арабския географ Идриси през XII в.
• Царево (1937 – 1950 г.) – от 30-те години на миналия век до 1950 г. градът се нарича Царево, което е български превод на старинното му име.
• Мичурин (1950 – 1991 г.) – след 1950 г. е прекръстен на Мичурин, на името на руския биолог и селекционер Иван Владимирович Мичурин.
• Царево (1991 г. – наши дни) – малко след падането на комунизма, градът отново се преименува на Царево и това е официалното му име и до ден днешен.

Ранна история на Царево

Най-ранните сведения за града датират от XII век (1154 г.), когато се споменава от арабския географ Мохамед Ал-Идриси под името „Василику“. В своята книга „Географията на Ал-Идриси“ той дава сбита представа за познатите тогава части от Европа, Азия, Африка и заобикалящите ги морета и океани. Ето и част от нея, касаеща Василико:

От града Айлугис до град Аймидия (днешен Къйъкьой) – двадесет и пет мили, а оттам до Василику (Царево) на морския бряг – двадесет и пет мили. От Василику до приморския град Сузубули (Созопол) – двадесет и пет мили.
По същия начин, оттук до град Ахилу (Ахелой) – двадесет и пет мили. Между тях – морски залив, ширината на който – дванадесет мили, а дължината на този залив – двадесет мили.

Пристанищното селище Василикос е изобразено и на морските карти от XV — XVI век. Повече подробности се срещат в пътеписите на турския пътешественик Евлия Челеби през 1662 г. Той го описва под името „Василикоз бургаз“, като малка крепост, заобиколена от лозови насаждения. В залива са можели да спират и големи кораби, но тъй като не бил добре защитен от ветровете, обикновенно те са го избягвали. През XVII- XVIII век Василикос фигурира в официални данъчни регистри на кааза Анхиало (Поморие).

На картата на европейската част на Турция, съставена от Кристиян Готлиб Райнхард, градът е изписан като Басилик. Тя е изработена през 1821 г. и е отпечатана от Фридрих Кампе в Нюрнберг през 1832 г. Градът Василико е отбелязан и в руската карта на генерал Хатов от 1828 г.

През 1829 г., според Г. Енехолм, във Василико имало 220 къщи, а според друг документ от 1831 г. градът наброявал 434 къщи и 1831 жители.

Стопанският възход на града продължил до 30-те години на XIX в. Демографският срив след подписването на Одринския мир между Русия и Турция през септември 1829 г. се отразил преди всичко върху стопанския му живот. След Освобождението Василико останал в периферията на Османската империя, близо да границата със свободна България. От неговото пристанище са тръгнали с два товарни кораба първите странджанци, решили да се преселят в тогавашната Руска империя.

В средата на XIX в. е открито гръцко училище. Тук се учат и деца от близките странджански села.

Разделянето на града на Старо и Ново Василико

През есента на 1882 година избухнал пожар, който унищожава селището почти напълно. Жителите решили да построят града си на ново място – на северния полуостров наречен Лимнос. Но една част предпочели да останат на старото място – при нос Кастро. Така постепенно Ново Василико се оформя като административен център на града. Към 1903 г. Ново Василико има построени вече 150 къщи и започва да се оформя като административен център на града. Тук се установяват и представителите на турската администрация.

Преселението на Тракийски бежанци през 1913 г.

По време на Илинденско-Преображенското въстание е свикан конгрес на Петрова нива, който изработва план за действията и избира главен щаб в състав: Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и Стамат Икономов. На 18 август бойните действия започват, обявена е Странджанската република. Освободени са Василико (дн. Царево) и Ахтопол, изтласкват се турските части към Малко Търново и Лозенград. Но след потушаване му, Царево попада отново в турски ръце. Окончателното освобождение на Василико и присъединяването му към България се извършва през 1913 г. Тогава гръцките семейства са изселени в Гърция и на тяхно място, от Източна Тракия, идват българи бежанци.

Според преброяването в 1926 г. Царево (Василико) имало 308 къщи и 1348 жители, от които 778 бежанци от Източна Тракия.

Развитието на града през XX век

Българско училище във Василико е открито през 1912 г., а две години по-късно отваря врати читалище “Георги Кондолов”.

Икономическото развитие на града бележи подем. През 1913 г. се създава държавно горско стопанство, през 1922 г. се открива клон на Българския морски сговор, а през 1925 г. – Околийско агрономство. По същото време се създава Трудова горско-производителна кооперация “Дъбрава”.

Градът бил известен с риболова си, но още по-широка известност имало неговото традиционно корабостроене. То било улеснено от пясъчния бряг близо до полуострова и от изобилието на дървен материал, произвеждан в Странджа. Тук пристигали необработени трупи от района между Малко Търново и Лозенград (днешен Кърклиси). Готови талпи, греди и дъски идвали от съседния връх Голец и от равногорието при Атлиман.
През XIX в. всяка черноморска корабостроителница строяла специфични плавателни съдове. Белег на василиковските плавателни съдове бил силно издаденият, остър вълнорез. И понеже тази част на кораба се нарича на гръцки „карина“, жителите на Василико носели прозвището „какарини“. Тук се правели малки и средни кораби от обичайните за Черно море тогава каици, чекета и гемии. По-рядко били строени и по-големите трекандини. През първата половина на миналия век във Васипико имало флотилия от 42 кораба. Дванадесет от тях били около 200-тонни шхуни, баркове и тримачтови гемии.

Във Василико имало 5 риболовни сдружения на паламудоловци. Рибарите разполагали с 10 даляна и през някои сезони уловът надхвърлял 2 000 000 риби.

Както през Средновековието, така и през XIX в., оттук се изнасяло жито, произвеждано в района. Около града съществували 10 вятърни мелници и 1 воденица. Това позволявало да се изнася и брашно, а също така да се предоставят запаси на минаващите оттук кораби. Освен зърнени храни в околността се произвеждало и много грозде, което давало над 6000 ведра вино годишно. Активното население било групирано в сдружения на рибарите, моряците, капитаните, корабособствениците и търговците. Василико поддържал търговски връзки с вътрешността на Странджа, а по море със столицата Цариград и други пристанища на Мраморно море и Егейско море.

Превърнал се в център на Странджанския горски кооперативен съюз, инфраструктурата и дървеното скеле ползвано за пристанище, не могли да поемат големия брой плавателни съдове и огромните количества дървени въглища и дървен материал.

Строеж на ново пристанище с кей започва през 1927 г. Откриването му се извършва от цар Борис ІІІ на 1 август 1937 г. Тогава се променя и името на града на Царево.

През 1941 г. се открива корабостроителница за транспортни, риболовни и други плавателни съдове.

От 1950 г. в околностите на Царево и района се поставя началото на опитно отглеждане на цитрусови култури-портокали, лимони, мандарини, маслинени дървета и други. Името на града за пореден път е сменено на Мичурин по името на нашумелия тогава с експериментите си в областта на ботаниката и приложното градинарство съветски учен Иван Мичурин.

През 1991 година на града е врънато старото име – Царево.