Използвана е информация от книгата „Календар и обредност в Странджа и Източна Тракия“ с автор Стоян Райчевски.

Спокойно и без напрежение преминаха празниците Сирни Заговезни и Кукеровден в Странджа в Бродилово, където обикновено по това време на годината се провеждаше обичаят тричане на кучета. Тази година жителите на селото решиха да не изпълняват спорната традиция, която през годините предизвика сериозни полемики, протести на организации за защита на правата на животните, сблъсъци между поддръжници и противници на обичая в самото село и дори бе криминализирана от 41-вото Народно събрание. Без да взимаме отношение дали тричането на кучета е просто странен ритуал, или варварски акт, решихме да ви разкажем за същността му – такава, каквато е била и преди повече от 100 години, във вида, в който традицията е била пренесена с бежанците от Беломорска Тракия след Балканските войни. Информацията в текста е на основа на разказите на бежанци, записани от историка и етнограф Стоян Райчевски.

Обикновено обичаят тричане на кучета се провежда в деня след Сирни Заговезни, така наречения Чист понеделник или още Песи понеделник. Започва се рано сутрин, преди хората да са изкарали добитъка. Мъжете и момчетата излизат от домовете си, въоръжени с дървени вили и прътове, и започват да гонят кучетата из селото. Хващат се обикновено пет, седем или повече кучета, но винаги нечетен брой. В някои села на опашките на уловените животни се връзват тенекии и после ги пускат да бягат, за да им избяга бесът. По-често обаче завързаните кучета не се отървават толкова лесно, а се водят на място близо до чешма или река, където предварително е изкопан трап, който е напълнен с вода. От двете страни на трапа се поставят две дълги върлини, на върховете им се завързват въжета, усукват се и в прегъвката в провисналата им част се образува примка, в която се слага кучето. Животното е завързано през корема и провисва над трапа, а стоящите отстрани мъже по даден знак започват да дърпат въжетата в две противоположни посоки. Така те се развиват и кучето започва да се върти с бясна скорост.

От силата и скоростта на въртене животното започва да повръща или да изпуска фекалии, които се наричат „халва“. Сред тълпата има един специално определен човек, „халваджия“, чиято задача е да събере „халвата“ в съд. В миналото е имало и „писар“, който е описвал кой колко халви е изял (всеки изцапан), и после обхождал селото, за да събере вересиите от „длъжниците“. Със събраните пари се купували вино и ракия, с която се черпели всички. В село Бръшлян „халваджията“ имитирал готвене, като поставял кучешката „халва“ в метална кофа и я бъркал над огън. В село Индже войвода пък „халвата“ се продавала на специално приготвена маса, като най-подпийналите били заставяни да си купят. Попаднали в тази клопка, пред хората имало две възможности – или да платят цената, която обикновено била много висока, или да изядат поднесената им „халва“. Събраните от „продажбата“ пари също отивали за почерпка.

Докато трае веселието, въжето се развърта, кучето се освобождава от примката и пада в трапа, напълнен с вода, а след като се окопити малко, побягва вън от селото и хората. Според местните жители така кучетата се лекуват от бяс и мързел и вместо да се разхождат из селото, дълго време стоят по кошарите и пазят животните. В някои села през тази „процедура“ минавали всички селски кучета, като един стопанин се зачитал за добър и отговорен само ако рано сутрин лично е довел своите. Разказите сочат, че хората сами водели животните си на тричане, като дори се случвали спорове чие куче да мине първо, защото „лекуващите“ ги мъже с напредването на деня се изморявали, пийвали и започвали да претупват работата.

Оставете коментар

avatar