Керана Ангелова: Вдъхновява ме чистата радост от писането
реклама в царево.инфореклама в царево.инфо
реклама в царево.инфореклама в царево.инфо
реклама в царево.инфореклама в царево.инфо

Родена в сгушеното в Странджа планина село Бродилово, Керана Ангелова днес е един от най-изявените и даровити бургаски майстори на перото, чиито произведения намират признание и в чужбина. В навечерието на Никулден тя получи своето поредно признание – награда „Златен Пегас“ за цялостен принос в културата и литературата на Бургас, а дни по-късно представи и новата си книга – „В един след полунощ е светло“. Възползвахме се от тези хубави поводи да разговаряме с нея – за новата книга, за вдъхновението, за родното Бродилово, за личните, спонанни и естествени преживявания, които намират място в произведенията на всеки писател, за силата, която ни зарежда и за левантийския дух на морските жители. Вижте какво сподели тя с нас в следващото интервю:

Здравейте, Керана! Поздравления за наградата „Златен Пегас“! Както знаете, Пегас означава „извор“ в превод от древногръцки. Бихте ли споделили кой е Вашият извор на вдъхновение и сила?

Много благодаря за вниманието! Да, името на митичния крилат кон Пегас от древногръцки означава „извор“, защото според легендите където тропнел с копито, бликвал извор. Не е ли наистина извор и творческото вдъхновение? Този беше смисълът и на словото ми, което прочетох на церемонията по връчването на наградата. То завърши така: „Да не забравяме, че името му е Извор. И че преди всичко неговата работа е да удря вдъхновено с копито, за да бликват извори… Да държа в ръцете си крилатия кон на вдъхновението, конят с името Извор, е преди всичко отговорност. Пожелавам тази отговорност на всички вас. Да пазим извора на вдъхновението си чист, защото само така можем да видим как на дъното му се сейват светлите песъчинки на радостта от творчеството“. В този смисъл мисля, че извор на творческото ми вдъхновение е наистина чистата радост от писането.

Преди дни представихте нова книга – „В един след полунощ е светло“. Какво бихте ни разказали за нея?

Книгата представлява еклектика в сюжет от фрагменти, миниатюри, кратки разкази, есета, откъси от мои романи, стихотворения… Всъщност въпреки привидната фрагментарност съществува едно особено повествователно разгръщане на спомените и размислите ми за детството, за любовта, за живота и смъртта, за самотата, за времето, за писането… за каквото друго човешко преживяване се сетите. Вътре е поместена „Един след полунощ“, която излезе през 2013 година, миксирана с още толкова нови текстове, за които споменах в началото.

Керана Ангелова: Вдъхновява ме чистата радост от писането

Родена сте в село Бродилово, както сама заявявате с гордост във всяко свое интервю. Какви са спомените от детството Ви в странджанското село, както и от пребиваването Ви в Царево и Ахтопол?

Не че с гордост. Просто с любов, каквато предизвиква в почти всеки човек мисълта за родното място. За да разкажа какви са спомените ми оттогава, трябва да разкажа всичките си романи, стихосбирки и есеистични книги. Имам един такъв фрагмент: „Вероятно както семената на дърветата и цветята трябва да попаднат на най-подходящото място, за да се хванат здраво в земята, така и човекът има нужда от точното място, за да се захване най-безопасно на сигурно, докато пребивава в тежката материя. Напълно вярвам, че тъкмо рожденото място ни е дадено, за да бъдем улеснени в контактите с Дома си, който временно сме изоставили – да има възможност душата скитница да обхожда пространствата си и да добие представа за истинската си необятност, без да откъсва пъпната си връв. Градове, села, махали… местата, милостиво подарени ни още преди да осъзнаем свободната воля сами да ги изгубваме и намираме“.

Казвате, че родното място е посочено от пръста на онази сила, която ни е вдъхнала дъх и дух, и че ако бяхме родени на друго място, щяхме да имаме други отношения със света. Мислила ли сте някога какво щяхте да изгубите и какво щяхте да спечелите в отношенията си със света, ако се бяхте родила не в Бродилово, а другаде?

Мислила съм, да. Странджа и морето в уникалната си заедност са нещо изключително мощно като енергия, аз почти физически я чувствам, когато пиша за тях. Далече от своето място едва ли бих се занимавала с писане, мисля си понякога. Тъй като писането трябва да е енергийно заредено от много мощен източник.

Произведенията Ви се зареждат и от личните преживявания. В тази връзка смятате ли, че най-добрата литература е лично преживяната и кои са хората, оставили най-дълбока следа във Вашето творчество?

Смятам, че всяка литература е лично преживяна. Особено когато разказът ѝ е свързан с детството, в слънчевия сплит на писателя няма как да не трепти онази сладостна топка, за която съм писала. В тази миниатюра – също: „Тогава всеки Божи ден ме изпълваше нещо могъщо, тревожно и неудържимо щастливо, под ребрата ми винаги трептеше като сладостна топка едно почти непоносимо вълнение. То ме издуваше, повдигаше ме на педя от земята. Сега знам: било е любов, любовта изобщо, любов свръх силите ми. Вероятно детството е времето, когато все още сме абсолютно синхронична, хармонична, безмерна – макар и несъзнавана – част от Бога“.

В романа „Вътрешната стая“ разказвате за човек, който разрушава новопостроената си къща, защото в нея няма „вътрешна стая“. Къде Вие сте изградили своята и мислите ли, че всеки човек трябва да има по една такава?

За вътрешната стая на всеки човек говори Библията: „А ти, когато се молиш, влез в скришната си стая и като заключиш вратата, помоли се на твоя Отец…“ Въпросът Ви ме насочва тъкмо към отговора, който, струва ми се, бихте искали да чуете и той наистина е този: Писането. Писането е вътрешна стая. Скришна стая. Сакрално място. Молитвен дом, ако щете.

Керана Ангелова: Вдъхновява ме чистата радост от писането

Да се върнем отново към морето. Казвате, че хората от морето още „в ранна възраст добиват представа за безграничните си размери“. По-особени ли са по Ваше мнение морските жители от другите и с какво по-точно?

О, да. С левантийския си дух, с постоянството на чувството си към голямата вода. „В постоянството на едно чувство има голям процент драматизъм. В постоянството, в което силата му не намалява. Едно е от време на време и само възторжено, лятно, пърхащо с криле на пеперуди в стомаха, друго е да знаеш, че е обвързаност с последствия. Да, една любов с море има последствия. Каквото и да преживяваш едновременно с нея, нещо все няма да му достига“. Горните изречения също са част от една миниатюра от новата ми книга. Май ще се окаже, че в нея се съдържат отговори на много въпроси и поради тази причина днес съм доста улеснена да отговарям на Вашите.

Ето и един въпрос, който напоследък често задаваме: Според Вас да прекараш детските години в малко населено място като Бродилово и Царево по-скоро предимство или спънка е в развитието на човека? Бихте ли се върнала да живеете отново в Бродилово?

Нито е спънка, нито е предимство. Просто е Мястото. Онова, което ще се погрижи да намерим посоката и в нея пътя към всичко, което ни очаква в този живот, за да се реализираме най-пълноценно като хора. Вселената така е планирала нещата за нас, че наистина да е важно да се появим тук и никъде другаде, за да преживеем всички първи неща в живота си: с хората, с природата, с учителите, с уроците… на своето Място. А в Бродилово аз се завърнах, може да се каже – построихме си там бунгало и всеки сезон за по малко имаме възможност да се порадваме на Велека, на планината, на изгревите и залезите… И на хората, разбира се.

За финал бихте ли подарили любим свой стих или цитат на нашите читатели?

С удоволствие. Може би едно, посветено на нашата планина.

ХАЙДЕ

Хайде сега да изпаднем в транса
на писането,
да разлюлеем земята под себе си,
да си спомним колко сме свободни
по рождение,
да напишем стихотворение
и с него да извикаме до небето
еха-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а…

Хайде да тръгнем по онази пътека
с къпините, с жужащите комари, с тишината
навътре в утробата на планината –
да преживеем неподозираните си размери,
да преживеем планината в себе си,
докато тя ни разтваря атом по атом,
докато се превръщаме
в хладина, в жужене на комар, в топлина
на узряла къпина, в пустота, в блаженство…

Хайде сега да се смирим, да се завърнем, да забравим,
да понесем продължението, живота, безсмислието –
да спим, да се събуждаме, да се измъчваме,
да се питаме как сме я преживели планината,
с какви сили,
с каква безграничност, с какво съвършенство
в това несъвършено тяло,
в това несъвършено стихотворение.

Оставете коментар

avatar