В текстът е използвана информация от книгата на Кина Къдрева – „Когато Царево беше Василико“.

В залива между стария квартал на Царево и новата част на града, между полуостров Лимнос и нос Кастро, на който е кацнала старата църква „Успение Богородично“, се намира каменна сграда, повече приличаща на затвор, позната на местните жители като мелницата. За този бряг появата на тази постройка е необичайна. Тя стои вбита във високия бряг над стихията на вълните и посреща морския вятър някак самотна като средновековен замък.

Историята ѝ започва с предприемчивите братя Тодор и Атанас. През 1829 г., заплашени от репресии след поредната война между Русия и Турция, жителите на странджанските села продават покъщнината, имотите и стадата си и бягат като бежанци в Русия. Двамата братя обаче решават да останат. Те взимат заеми от василиковските гемиджии и изкупуват на безценица стока, която след това продават изгодно в Цариград и така забогатяват. Наемат за кратко магазия във Василико и започват търговия, която потръгва добре – продават стоки от Истанбул, Атина и Венеция. След известно време разпродават всичко и заминават за чужбина, според слуховете – чак в Америка.

Завръщането на братята обратно по родните черноморски брегове слага началото на същинската част на нашата история. Те внасят машини и оборудване, и на брега до Василиковското пристанище построяват модерна валцова мелница, каквато по думите им няма на целия Балкански полуостров. Каменната сграда става истинска забележителност за местните жители – с модерната си техника, електричеството и хубавото, по-ситно от пепел брашно. Търговията и този път потръгва, гемиите носят жито от Добружда и отплуват от Василико с пълни чували към Босфора и Дарданелите. Братята наемат местни хора за работници, помагат и на по-бедните си съграждани, а новата сграда свети като магически фенер в дъното на залива.

Мелницата във Василико – от модерно съоръжение до артистичен център
Мелницата по време на замръзването на Василиковския залив през 1929 г.

Не било писано обаче мелницата да работи още дълго време. Бирникът, който събирал данъците от селата и градовете по тоя край, започва да изнудва Тодор и Атанас – поисква търговията на братята като гаранция пред властта в Цариград, за да стане бирник на цялата Одринска област. Двамата братя не искат да залагат модерната и успешна мелница в изгода на власт имащия турчин, но в крайна сметка са принудени да го направят. Години по-късно същия този бирник заграбва пари от данъците и избягва в чужбина. Мелницата, ипотекирана от него, бива продадена и става собственост на държавата. Машинариите са изнесени към Истанбул, а сградата остава празна и неизползвана. Носели се слухове, че ще се превърне в хангар за гемиите през зимата или в магазия. Но тя не става нито едно от двете, а вместо това започнали да я обитават разбойници и съмнителни лица. Градските легенди разказват, че за известно време тя е била убежище на лазите – грузински морски разбойници, които от векове правели набези по родните брегове. После през Кримската война в нея се настаняват избягали от армията казаци, а после и други злосторници. Така мелницата остава пуста – местните хора се страхували от нейните обитатели и рядко я доближавали. Дори когато станал големият пожар във Василико, през есента на 1883 година, никой не се заселил в нея.

През 1915 г., след Илинденско-Преображенското въстание и последвалите масово изселване на жителите на Василико и заселването на бежанците от Източна Тракия, сградата става собственост на непознат човек. Той пригажда за живеене някои стаи от нея, а останалото оставя недовършено. Част от другите помещения започват да се използват от военните – основно за склад.

Мелницата във Василико – от модерно съоръжение до артистичен център
Построена в периода между 1830 и 1880 година, мелницата във Василико все още се извисява над морската шир между Царево и квартал Василико. © Пламен Янев

В средата на 50-те години на XX век българският народ открива удоволствието от почивката по Черноморието, а Василико, вече преименувано на Мичурин, става привлекателна дестинация за летовниците. По-предприемчивите от тях си купуват места и строят вили и къщи, други наемат квартири. Някои дори желаят да купят мелницата или поне част от нея с обещанието да подобрят условията за живот в нея. До този момент в сградата няма вода, а за осветление обитателите ѝ използват газови лампи. Един доцент-химик успява да склони собствениците ѝ и да придума военните да се размърдат и да освободят помещенията си от натрупаните вехтории. Тогава мелницата във Василико се преобразява и започва нов живот – стаите ѝ са обновени и ремонтирани.

Реконструкцията на сградата продължава дълго. По-късно тя е закупена от Младежкия театър и се преустройва като почивна база. Стените ѝ са подсилени, долното ѝ ниво е изолирано от водите и в нея започват да летуват изявени артисти и личности, които я изпълват с живот през цялото лято. Сред тях са актьорите Николай Бинев („Вампири, таласъми“, „Няма нищо по-хубаво от лошото време“), Домна Ганева („Таралежите се раждат без бодли“, „Сиромашко лято“), Анани Явашев („Адио, Рио“, „Дунав мост“), Банко Банков („Сбогом, приятели!“, „Обич“), Мирослава Стоянович (в ролята на Лила в „Тютюн“), а също Жана Стоянович, Северина Тенева, Илка Зафирова, Климент Денчев, Анна Каменова, както и Невена Коканова, Борис Карадимчев и Тодор Колев.

През 2013 г. мелницата във Василико отново е ремонтирана и вътрешно преустроена. И до днес тя продължава да бъде почивна база на Младежки театър „Николай Бинев“.

Оставете коментар

avatar
wpDiscuz