По-долу можете да прочетете спомените на Димитър Маджаров за участието му в отряда на Михаил Герджиков. Действието се развива през октомври 1912 г. на територията на Странджа планина.

Понеже бях още турски поданик и не се числях в никой набор на българската войска, от Добрич отидох във Варна и заедно с варненеца Петър Николов, свършил гимназия преди две години, заминахме за Бургас, за да постъпим в четите. Там намерих Васил Василев, мобилизиран, в пощата за раздаване на телеграми. Той и Димо Тодоров знаеха къде е оставено оръжието на четата от 1907 г. на съхранение под тяхна отговорност в с. Аланкайряк (днес Ясна поляна). Тъкмо обмисляхме образуването на чета, Михаил Герджиков пристигна, натоварен с такава задача от Министерството на войната.

Брат ми Стамо дойде в Бургас и постъпи заедно с мене в партизанския отряд на Герджиков. Отрядът се образува в Бургас от 140 души, разделени на две части, под командата на Стоян Петров и подпоручик Димо Ив. Аянов – и двамата дейци от Преображенското въстание, какъвто бе и самият Михаил Герджиков. Последният бе командир на целия отряд. Всяка негова половина се състоеше от 70 души, въоръжени с нови манлихерови пушки от военния склад, но всеки с каквото облекло си бе приготвил. Нашият отряд от 70 души начело със Ст. Петров замина за Аланкайряк.

Отрядът на Ст. Петров се състоеше от 4 взвода. Начело на всеки взвод имаше по един офицер от българската войска, а всички други бяха бивши преображенци и други дейци от македоно-одринската епопея. Аз бях помощник на подофицера на IV взвод, в който се числеше и брат ми Стамо. Пристигането на нашия отряд в с. Аланкайряк окуражи жителите му. В селото намерихме старци, жени и деца, изплашени от слухове за турско нашествие. Жените, особено на мобилизираните мъже, казваха след нашето пристигане: “Сега можем да спим спокойно, защото има кой да ни пази от турско нападение.” Един ден чух да викат: “И кашкавалджията Димо комитин станал.” Отнасяше се за Димо Петров, когото познавах от мандрата, която управлявал през лятото, и който идеше въоръжен в четнишко облекло.

Понеже войната почна доста късно след нашето пристигане в с. Аланкайряк, бездействието извън времето за обучение почна да се отразявана на дисциплината и духа ни. Почна се роптание защо седим тука и Михаил Герджиков прати разузнавачи в турска територия. Заедно с тях дойдоха и селяните от с. Граматиково, които съобщиха, че в селото им има около 120 турски войници. Щом се обяви войната, още сутринта на 5 октомври 1912 г. нашият отряд навлезе в Турция с направление към с. Граматиково. Турските гранични постове бяха пусти, изоставени от войниците.

До Граматиково трябваше да стигнем на другия ден сутринта. През нощта граматиковци ни пресрещнаха и съобщиха, че гарнизонът им избягал. Отрядът ни, с който бе и Михаил Герджиков, пристигна рано сутринта в Граматиково. Селяните ни посрещнаха с голяма радост и с биене на камбаните. Като гледах как се радват, аз пък се разплаках от радост. В Граматиково отрядът ни се настани по квартири. Намерихме непокътнат телеграфния апарат. Нашият телеграфист-четник прочете на лентата му следното: “Веднага се оттеглете, защото Лозенград ще падне.” Ние разбрахме колко много са се изплашили турците, щом получили такава телеграма, и са изоставили апарата си с лентата в това състояние.

На 7 октомври сутринта потеглихме от Граматиково към Василико. Обядвахме в нестинарското село Вургари. Нощувахме между него и Василико. Някои от четниците бяха научили от вургарци, че турците във Василико избягали с граничните турски войски. За да им прекъснат пътя, тези четници искаха да тръгнат групово към с. Резово. Обаче Герджиков не се съгласи да се разпилява отрядът.

Действията на отряда на Михаил Герджиков в района на Василико и Ахтопол през 1912 г.
Василико през 1913 г.

Преди да се съмне, отрядът ни потегли от бивака и на съмване стигнахме до Василико в колона по двама. Откъм север видяхме да настъпват във верига български опълченци и граничари-войници. Ние се движехме откъм южната страна на градчето в колона, понеже Герджиков имаше сведения, че във Василико няма въоръжени турци. Край градеца ни посрещнаха гърци, няколко цивилни турци и един българин — Ненчо Кротков, въоръжен с ловджийска пушка. Герджиков държа реч на български език. Между другото той изтъкна, че ние се бием против турската власт, но не и срещу турския народ; същевременно се обръщаше към нас, четниците, за да не оскърбяваме мирното население, представители на което ни посрещат.

Действията на отряда на Михаил Герджиков в района на Василико и Ахтопол през 1912 г.
Василико. Сградата със знамето е конака в града.

След речта му влезнахме в града, спряхме пред околийското управление (конака), свалихме турското знаме и издигнахме българското. Из града изпратихме патрули, а останалите четници поставихме пушките си на пирамиди и влезнахме в близките кафенета и кръчми на разговор, веселба и песни с жителите. Михаил Герджиков състави временна общинска управа, за която състави протокол. Ненчо Кротков пожела да постъпи в отряда ни, ала Михаил Герджиков не го прие първоначално, понеже нямаше пушка, и му каза: “Ловджия в четата не искам.”

Във Василико научихме, че турците раздали на населението така наречените “тек маузер” (стари маузери, поправени на места, с по един маузеров патрон). Част от това оръжие прибрахме. Сега Герджиков прие в четата Ненчо Кротков и едно гърче от Василико. След като нощувахме във Василико, отрядът ни се раздели на две части. Едната от тях начело със Стоян Петров замина към КостиБродилово, а другата част за Ахтопол. В този старинен градец жителите му ни посрещнаха с духовенството си и хоругвите. След като влезнахме в градеца, ние пуснахме патрули и се разквартирувахме. Вечерта в една кръчма четници от I взвод пяха български и френски песни. Гърците се трупаха да слушат и коментираха, че смятали комитите за прости и диви хора, а те излезли по-културни от тях.

Действията на отряда на Михаил Герджиков в района на Василико и Ахтопол през 1912 г.
Ахтопол през 1913 г.

И в Ахтопол Герджиков образува общинска управа. На другия ден сутринта предстоеше да потеглим пеш за селата Каланджа (днес Синеморец) – Резово. Аз бях началник на постовете южно от градеца. Герджика дойде по ревизия и ми съобщи, че гърците предложили да ни отведат с лодки по море. Казах му, че ние оставаме безсилни, щом се качим в лодките. Тръгнахме пеша за Каланджа. По едно време забелязахме към Емине (в посока към нос Емине) да се движи параход, който слизаше към Созопол-Василико. В последния градец Герджиков бе оставил двама четници за гарнизон. Понеже параходът се отправи да влезе в залива на Василико – двамата четници отишли на брега да го обстрелват. Параходът сам се оттеглил, като видял, че българско знаме се вее в града. Край брега на морето се движел с бързина. Щом се приближи до нас, познахме, че е турски контраторпильор. Ако се бяхме качили на лодките – можеше да ни потопи и да се издавим в морето.

От гръцкото село Каланджа се отправихме за българското село Резово, в което стигнахме вечерта. По пътя, както и при Василико и Ахтопол, пристигнаха селски куриери от различни места с донесения за движението на турците и за положението. В Резово се чувствуваше, че наблизо има турска войска, затова, след като вечеряхме в селото, излязохме вън от него на бивак. Още вечерта Михаил Герджиков изпрати един резовец в Енияда да разузнае положението – понеже имаше сведения, че там се е събрала цялата гранична турска войска. Куриерът донесе същите сведения. Той влязъл в Енияда, турците го видели и се усъмнили в него, ала не го задържали.

До обяд ние седяхме край Резово в една горичка, а по обяд се прехвърлихме на групи с лодки на десния бряг на река Велека. В морето, около 600 м далеко от брега му, 5-6 турски гемии се приближаваха към нас. Герджиков отиде сам на брега на морето и повика да идат при него облечените във военна форма. След това свали шапката си и даде знак на гемиите да се приближат, ала те удариха на бяг. Тогава Михаил Герджиков изстреля по тях с мартината си пет патрона. Вечерта в една гора при село Маджура се събрахме със Ст. Петров и водените от него II и III взвод. Така целият отряд се съедини пак в едно. Накладохме големи огньове за пръв път на бивак пред неприятеля.

След полунощ Герджиков изпрати към Енияда 4 души със задача да скъсат телеграфните жици за Малък Самоков и за Мидия. Преди съмване целият отряд потегли за пристанището Св. Стефан и двете турски села, които се намираха на север от фара му. Трите взвода се отправиха към двете села и фара, а четвъртият взвод вървеше от североизток към югозапад. На пристанището имаше турски гемии, които откриха огън по взвода ни. На пясъка имаше турско население, то чакаше да се качи на гемии с лодки. Взводът ни залегна и откри огън по гемиите с мерник 800 м. Понеже видях, че куршумите падат във водата, казах на взводния подофицер да командува 900 м. Куршумите паднаха в гемиите. След като изстреляхме по 20 куршума, граничните турски войници прекратиха огъня от гемиите. Зад нас останал в гората Ненчо Кротков, отгдето гръмнал няколко пъти. Ние помислихме, че сме обградени от турци. Няколко души се обърнахме назад с пълни пушки за отбрана. До мене бе т. нар. “Таклит Герджика”* от Македония, понеже се именуваше Михаил Герджиков 6ез да има нищо общо с главния ни войвода. Когато насочвахме пушките си към гората, излезе от нея Ненчо Кротков, които носеше турска войнишка форма. Таклит Герджик не го позна и малко остана да свали спусъка, ако не му извиках да не стреля, че това е Ненчо Кротков. А той бе само на 15 крачки от нас и без да подозира какво го грозеше, извика с всичкия си глас: “Стреляйте братя.” В Енияда доложи се на войводата Герджиков тая случка и той го освободи от партизанския отряд като недисциплиниран.

Двете турски села бяха празни. Жителите им били в пристанището Св. Стефан. Щом загърмяхме по гемиите, които бяха по брега, турците се разбягаха по пясъка към Енияда. Гемиите, които ни обстрелваха, се отправиха към фара. В това време взрив, поставен от трите взвода, вдигна фара във въздуха. Гемиите се върнаха назад и се отправиха към Цариград. Откъм Енияда долетя до нас бомбен гърмеж. Досетихме се, че е свързан с дейността на изпратените четирима четници. Наблюдавахме как населението бяга към пристанището на Енияда, за да се качи на гемиите. Същевременно от Св. Стефан мъже, жени, кадъни, деца бягаха по пясъка с голям страх. В това бягане на мирното турско население за пръв път почувствувах ужаса на войната.

След като завършихме задачата, сигналистът свири за сбор. Всичките взводове се събрахме и потеглихме за Енияда. Намерихме селището съвсем празно от население и войска. Скъсването на телеграфните жици от четиримата четници създало голяма уплаха в Енияда, увеличена още повече от гърмежа на пушките и бомбите при Св. Стефан. Затова ениядци бягаха по море, като газеха в него до кръста, за да се качат в лодки и гемии. Отрядът ни влезе в Енияда вечерта. Преди да влезем в него, видяхме на североизточната му страна склад с големи бъчви вино. Заехме позиции от всички страни на града. В него бе само завърналият се от паша рогат добитък, който бе добре угоен, както и домашните птици. Убихме една крава да сготвим месото й. Понеже в самия град нямаше вода, един четник даде идея да сварим месото с вино. В същия казан някои от четниците сложиха да варят заклани от тях гъски. До сутринта гозбата бе готова. Всички ядохме с голяма охота много вкусната чорба. След това се строихме на път за Малък Самоков.

Тъкмо когато бяхме строени, срещу нас се откри огън откъм западната страна на Енияда. Михаил Герджиков заповяда двата взвода да залегнат край морето по направление на Мидия, а той с други два взвода настъпи към гората. Нашият IV взвод се случи към морето.

Видяхме, че от Мидия, близо до Енияда, настъпват турски войници през теснината между езерото и морето. Открихме по тях силна пушечна стрелба. Веднага те почнаха да отстъпват. Узнахме, че те били патрули на стоварените в Мидия 11 000 войници. Докараната за десант войска била 40 000, ала поради бурното море слезли на брега две четвърти от тях. Патрулът донесъл, че Енияда е заета от българската войска. След тази престрелка с патрула отрядът ни потегли за Малък Самоков, който е 35 км на запад от Енияда. Едва вечерта стигнахме до града, нощувахме вън от него и сутринта против волята на гръцките първенци влезнахме и се установихме в едно училище. То бе построено с камъни така, че при неочаквано нападение можеше да се отбраняваме. Преди да влезем в М. Самоков, предаде ни се един турски войник, помак от Сярско. Предаването си той обясни със съобщението, че родният му край бил вече в български ръце. Понеже изрази желание да стане християнин, Михаил Герджиков му каза, че иска от него да стане човек, а не християнин. При разследването, му Герджиков узнал от него, че във Виза има 60 000 турска войска, в състава на която бил и предалият се. А Виза е на юг от М. Самоков, около 20 км. Веднага бе изпратен бърз куриер с подходящо донесение до генерал Радко Димитриев, който командуваше Третата армия. Същия ден след обяд Герджиков даде заповед за бойна тревога. Напуснахме училището надвечер. Видях до Герджиков гръцкия лекар на М. Самоков. По лицето на Герджиков личеше уплаха. Заехме позиции около града но направление на село Серген. Тревогата бе дадена въз основа на донесение от куриера от това село, че към М. Самоков иде турска войска, без да е казано колко е тя. Оказа се разезд от 25 кавалеристи с един офицер. Трима души от този разезд се показаха на открито. Нашият десен фланг им откри огън. Кавалеристите слезнаха бърже от конете си, изоставиха ги и преминаха пълзешком един хребет. След десния фланг и целият отряд загърмя. Няколко души отидоха и уловиха изоставените три коня. По гърмежите ни турският офицер, научихме отпосле, заключил, че отредът ни не е повече от 120 души, докато ние бяхме само 70.

Същият разезд остана да нощува в с. Серген. В това село го нападнал отрядът на подпоручик Димо Ив. Аянов. В сражението паднали убити турци и няколко четници. Избягалият разезд съобщил на войсковата част във Виза, че и с. Серген, и М. Самоков са заети от български войски. Същата вечер нашият отряд се оттегли към с. Велика (днес Балабан). Същевременно започнаха решителни сражения на бойната линия по река Карагач, Яна и Люлебургас. В подкрепа на турската войска при тези големи боеве командирът на войската във Виза не се реши да действува, защото предполагал, че от Серген и М. Самоков до Енияда има най-малко една бригада войска, с която не може да се оправи в планинските пътища. Следователно действията ни към Енияда и М. Самоков, както и действието на партизанските отряди при с. Серген заблудиха противника и той не предприе никакво действие в най-съдбоносните дни на боевете около Люлебургас нито откъм Мидия, нито откъм Виза. С това турско бездействие ние помогнахме за голямата победа на генерал Радко Димитриев, която срази живата сила на Турция извън обсадения гарнизон в Одрин, в южната част на Източна Тракия, по фронта Бунархисар-Люлебургас.

След победата на Трета българска армия отрядът ни потегли от с. Велика за Деркос с цел да разруши резервоара за водоснабдяването в Цариград. Герджиков сам избра тази задача. Минахме през Малък Самоков. Тук намерихме капитан Сотиров, командир на дружина от опълченци и кадрови войници-граничари. Капитанът покани Михаил Герджиков да се присъедини с дружината си към отряда му, за да превземем Мидия заедно. Понеже Герджиков имаше заповед, че е подчинен направо на Трета армия, той отговори на капитан Сотиров следното: “Омръзна ми да превземам празни градове. Според мои сведения кьорав турчин няма в Мидия. Иди го превземи ти, аз имам друга задача за изпълнение.” След тази преписка отрядът ни продължи пътя си през с. Пенека и стигна в гръцкото село Скепасто. Тук се получи заповед от командира на V Дунавска дивизия, че партизанските отряди се предават към полка му от Главната квартира и че ни се признава голяма заслуга, както и на полка му, за победата на Трета армия, поради което се изпращаме в Мидия на почивка. Михаил Герджиков се подчини на тези заповеди от главното командуване и изостави задачата в Деркос. Понеже не знаехме за тази заповед, когато на другия ден сутринта потеглихме за Мидия, ние се чудехме защо отиваме там.

Още същия ден подир обяд стигнахме в Мидия. Това бе два дни преди Димитровден 1912 г. След нас пристигна и V Дунавска дивизия. Много от офицерите ѝ бяха убити при Люлебургас. Затова в Мидия някои подофицери бяха произведени на офицери. Партизанският отряд стоя в Мидия 5 дни.

На 12 януари 1913 г. се разформировахме в с. Инджекьой.

* „Таклит Герджик“ няма нищо общо с Михаил Герджиков. По-късно Таклит Герджик става монах в Буковксия манастир (Бургаско) под името Методий. С користни цели често се представял за войводата Михаил Герджиков.

Оставете коментар

avatar
wpDiscuz